Асенова крепост и храм „Св. Богородица Петричка“ – град Асеновград, област Пловдив

google logo

Асенова крепост

Прочутата Асенова крепост, символ на Асеновград, се намира в дела Чернатица на Родопите. Разположена е на рида Могилата върху самотна скала и е надвесена над шосето Асеновград-Смолян, минаващо по долината на река Асеница. Крепостта се състои от външно укрепление и вътрешна част (цитадела). Външната крепостна стена е с дебелина 2,9 м. и е със запазена височина до 3 метра. Скалният рид, на който е построена се извисява на 130 м .от нивото на града, на около 100 м. над нивото на реката и на около 30 м. от пътя Станимака – Бачковски манастир, който е минавал в подножието на крепостта и е бил изключително зависим от нея. Най-достъпна е височината само от югозападния и край и от тази именно страна е направена в скалата пътека за ездачи и пешаци, широка около 2 метра през която се е влизало в крепостта и се е отивало до черквата. Най-ранните археологически находки датират от V-ІV век пр. Хр., когато траките, оценили непристъпността на терена, построяват укрепление тук. Първи писмени сведения за нея намираме в Устава на Бачковския манастир, където е наречена „укрепеното селище Петрич“. В корена на думата „петрич“ лежи гръцкото съществително „петрос“ (скала, камък), което идва от скалистия терен както на цялата местност, така и на възвишението, където се намира храма. От тези сведения се вижда, че Асеновата крепост е притежавала собствена армия и администрация. Известна е от историческите извори още и като Стенимахос или Скрибенцион. Крепостта е превзета от кръстоносците по времето на Третия кръстоносен поход. През Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от 1230 – 1231 г., дело на цар Иван Асен ІІ, когато във връзка с влошените отношения с латините тя бива укрепена и разширена. Осем редов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитието: „В лето 6739/1231/, индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град.“ В ново време този надпис става причина крепостта Петрич да бъде наречена Асенова, а близкият град – преименуван от Станимака в Асеновград. От 1970 година са започнати цялостни и последователни проучвания и консервация. В периода до 1978 година , след редовни археологически разкопки бива проучена западната част на скалистия масив, която обхваща период от 1800 кв.м. Разкопаването обхваща главно акрополната част на самата крепост. Това на практика е най-сериозното археологическо проучване на терена на крепостта. Разкрити са крепостни стени, вътрешна крепостна кула, водохранилища, малка крепостна църква (параклиса света Богородица), жилищни помещения и др. Вътрешната крепостна кула се намира в най-западната част на акропола и в основата си има неправилна четириъгълна форма. Тя е от типа вътрешни кули, които са се строели на най-високото място и е служила за наблюдение и защита. Представлява висока, тясна сграда. Преустройвана е три пъти. През този период е построена и най-голямата забележителност на крепостта, останалата до наши дни църква „Св. Богородица Петричка“ /ХІІІ век/. Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж. Първият етаж е имал вероятно предназначение за склад или гробница. Вторият етаж представлява същинската църква. Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор. Мнозина византийски, наши и чуждестранни автори са описвали мощта на тази често сменяща господарите си твърдина. Освен останалите източници за нея съобщават и аналите на III кръстоносен поход (1187-1189г.), а също и по времето на IX кръстоносен поход (1202-1204г.). От 1207г. крепостта е в земите на деспота Алекси Слав. След Клокотнишката битка през 1230г. крепостта преминава в пределите на Българската държава. При наследниците на Иван Асен ІІ крепостта отново попада във византийски ръце, но през 1344 г. при цар Иван Александър окончателно е присъединена към българската държава. След падането на България под турско иго тя загубва стратегическото си значение на гранична крепост и бива разрушена. За последен път Константин Костенечки споменава нейното име през 1410 година, когато един от синовете на султан Баязит се укрива в крепостта в борба за власт със своя брат, след което за дълги години името и потъва в забвение. През 1991 г. след завършването на цялостна реставрация на черквата тя започва да функционира като православен храм.

 

Share Button