Капиновският монастир „Св. Никола“ и неговите старини – Звезделин Цонев, 1937 г.

На шест километра югозападно от селото Церова кория, на лeвия бряг на реката Веселина’), която прорязва живописното дефиле в Горния еленски боаз, 23 км. югоизточно от гр. В. Търново, в една вълшебна долина, до склона на планинските възвишения, е разположен Капиновският монастир „Св. Никола“.

Ограден с високи зидове, той обхваща една грамадна площ. От югоизток са високите двуетажни монастирски сгради, в средата на които до пътя. при реката, е главният монастирски вход, с дебела двукрила дъбова врата, обкована с тежки и големи железни пулове. Над високия каменен зид от североизток са издадени над пътя 36 монастирски килии, с много нависнали еркери, изпъстрени с красиви резбарски орнаменти и шарки в стар български стил.

На запад от главния вход, откъм реката до шосето, води другия коларски и обикновен път за монастира. Влиза се в монастирския външен двор. Тук са построени на юг и запад големите монастирски хранилища, складове и хамбари, сега праздни и изоставени. Зад тях са разните градински разпределения, обраснали в бурени и храсти.

Посредством друг вход — с тежка и масивна врата, затваряща се със секретна заключалка и с зеющи бойници отвътре за отбрана при нападения, над която са изографисани патроните на тази света обител: свети Николай Чудотворец и св. Архангел Михаил, се влиза във вътрешния монастирски двор, в cpедата на който се издига храмът св. Никола. До него, отпред на североизток е покритият монастирски кладенец; южно—арковидната куполна гробница на покойните игумени архимандрит хаджи Теодосий (Недюв Хоризов) и арх. Стефан х. Радков. Околовръст, монастирският двор е постлан с каменен калдаръм. От север и изток се издигат килийните чардаци Два оригинални кумина, в старинен стил, стърчат над килийните покриви.

Източно от монастирската църква, се издига висок купол с параклиса на братя Хорозовски, за дето от север, за горният етаж, води дървена стълба към широк чардак ; в долният етаж са монастирските изби, зимници и тайния изход от игуменската килия, през главния вход, за пътя край реката.

Монастирската църква е била събаряна от кърджалийските нападения на Търновския войвода Кара Хасикирата, който три години върлувал в този край2). През 1835 год. църквата е била съборена. На нейното место е бил изграден сегашния храм. Той е еднокорабен, иззидан изцяло от камъни. Пред входа му е гроба с гробната плоча на покойния многозаслужил за този монастир игумен архимандрит хаджи Нафталим, родом от с. Церова кория, търновско и починал на 30. януари 1864 година. На цялата външна стена на артиката е изобразена със старинна живопис картината, представляваща Страшния съд Божий; от лява страна са нарисувани грешниците, гонени от дявола с огнена вила, а от дясно — праведниците в рая. В средата е Иисус Христос, заобиколен с ангели. Над вратата за храма стои надпис от ръката на живописеца:

Страшное пришествие 1845. А отдолу е написано:

Ктитор Никола от Елена хаджи списател. Над вратата в църквата е поставен надпис, с който се съобщава, че храмът се възобновил в 1835 год., през времето на търновския митрополит Иларион и с трудовете и иждивенията на игумена Нефталима архимандрита и неговите братя монаси. Вътрешните стени на църквата са без фрески. Обаче, от долния край на стената, при мъжкото отделение, има стенопис, изобразяващ отделни сцени от Сътворението на света и грехопадането. Храмът е без купол. Иконостасът е живописен. Тук са поставени над иконите шест камилски яйца с висулки, както тия от иконостаса на църквата в Килифарския монастир св. Богородица. На голямата иконостасна икона св. Богородица с младенеца се е подписал зографа: „1820. Иоан Попович, изограф от Елена.“ Иконите на св. Арахангел Михаил и на св. Николай са от прочутия тревненски зограф поп Витан. който се е подписал отдолу под тях и поставил годината 1811. Иконата на св. св. Петър и Павел е от 1814 година. В олтара е имало една сребърна чаша за светото причастие, на която били написани имената на ктиторите и годината 1799 и едно старо евангелие от 1802 год., подарено от Стоян Михаилов от Елена.

На външния корниз на абсидата, отгоре, е написан следния надпис:

Този надпис, както и другият, за когото казахме по горе, е написан вътре в храма, показват едно и също, а именно, че е възобновяван в 1835 г. А това ни навежда на мисълта, че монастира води своето начало твърде отдавна. За уверение на последното иде да ни подкрепи и оцелелият поменик на монастира От 1700 година, който представлява за сега най-голяма и ценна старина. Поменикът — триптих е в размери 31/63 см. На външната му страна са нарисувани изображенията на св. Никола и св. Василий Велики в цял ръст. Като се разтворят двете крила на поменика, най отгоре изпъкват червените славянски букви, които гласят:

Под този надпис на зелено поле е нарисуван образа на спасителя Иисуса Христа в архиерейско облекло, със златна корона и божествено кръжило, с ръце благославящи, а от двете страни на Христа, на крилата на триптиха са образите на св- Богородица и на св. Ив. Кръстител.

Поменикът триптих има седем разпределения, по две колони в страни и три — в средата: 1. — за православните християни ктитори и приложници; 2.—за усопшите слуги и старци монастирски; 3.—за архиереите; 4,—за йеромонасите и монасите; 5,—за игумените; 6.—за монахините; 7. — за благочестивите християни.

В първата колона на поменика са записани имената на православните християни, които са направили дарения на монастира: ниви, лозя, парусии (парични подаръци) и др. Тук са отбелязани и селата, отгдето са били дарителите; записани са селата: Капиново, Церова кория, Мирданя, Фида-бей, сега Марийно и градовете: Елена (Панайот, по- поклонник, порусия) и Лясковец (Янчьо, Димо поклонник и Кираиз, дарила сахат (часовник).

В третата колона са записани имената на търновските архиереи и техните подвластни епископи: 

† Гаврил архиерей Търновс 1623 г.

† Калиник архиерей Търново 1786 г.

† Матей архиерей Търново 1794 г.

† Данаил архиерей Търново

† Агии от Враца от Котел, Софроние епископ (Свети врачанският епископ Софроний, от Котел — поп Стойко Владиславов, 1739-1813.)

† Неофит епископ Преславски, (Известният червенодоростолски и преславски епископ, който отправи писмо на 20. април 1835 год. до Разград за Велчовата завера)

†  Антим еписков Ловчу. (Епископ Лофчу е ловчанският епископ Лнтим).

Най-отдолу е споменато името на архиепископа Иоаникия и е дадена хроника за голямата завера в 1821 год., записана вeроятно от Иоан четец.

.“Сене 1821.

† Иоаникиа архиереа Търново. Тугази стана размир голям, та затриха ни Цариград патриарха и владиците. И изсекуха много християни. И запустиха Света гора. Тогази зеха турци на християните оръжието. Имаше голем страх на всех.“

На обратната страна на поменика триптих е написана с паче перо почти същата хроника от същия летописец: „Да са знай когато стана размирь та затриха на Цариградь патриарха и обесиха владиците и зеха силаха от християните турците. И запустиха Света Гора. Иизсекоха много християни. И робиха и многу касаби запустиха и многу монастири и черкви расипаха. (1821г.)  (Гл. фиг. 6. Втората хроника на заверата).

В четвъртото разпределение са отбелязани колко йеромонаси и монаси са живели и умрели; изброени са последователно: На 1796 г. Елевтер монах; 1819: Данаил и Иоаким монаси; 1821 г.: Данаил монах от с. Кованлъка, Иротей монах от с. Беброво, Митрофан монах от гр. Елена, Похомий монах от с. Плаково, Панкратие монах от с Тича, Дамаскин монах от Кованлък, Никодим монах отъ с. Мийковци, Теофан монах от Елена, Нефталим монах от с. Капиново.

Двете хроники за заверата в 1821 година са писани вероятно от Иоан четец от Елена, по-късно известният митрополит Иларион Ловчански) което се вижда от следната бележка в поменика, която даваме тук на фиг. 7.

„Отъ селу Елена

Знайну струвамъ азъ Иоанъ четец кугату додух въ монастиръ при духовнаго моего отца архимандрита хаджи Нефталима сене 1810. После на сене 1818 сасъ мое непостоянство поставлин бихъ дякон Иларионъ й бих с отца моегу заедно на Иерусалимъ и духовник мой брат Паисия“

В страни, Иоан четец записал:

„Кугату писах сие писание сине беше 1829“

Най забележителното, обаче, което научаваме за миналото на тази света обител и за нейните обитатели, се съдържа в петата колона на поменика — триптих, гдето са записани имената на игумените на монастира:

„Колкото игумени са живеели и са се представили в монастир Светаго Николая назначават са тука даса знаятъ и даса поменуват вечно“

Така тук са записани имената на първите осем игумени, без аа са отбелязани годините на игуменуването им. Най-отгоре е записано името на Теодосий иеромонах. По всяка вероятност, това е същият Теодосий, който бил посветен във Велчовата завера през 1835 год. и заедно с хаджи Сергий, игумен на Плаковския монастир бе заточен в Мъглишкия монастир, След Теодосия са изброени игумените йеромонаси: Мисаил, Иоаким, Данаил, Паисий, Неофит, Дионисий и Петър. На деветия ред е записано, че бил игумен тук въ 1794 г„ Софроние иеромонах котленин, който са престави Епископ Врачански на 1794: (Гл. Фиг. 8. стр. 23.)

От записаното става известно, че бележитият в нашата история епископ Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов от Котел). е бил игумен на тази света обител. За своето пребиваване тук сам епископ Софроний пише в своето „Житие и страдания грешнаго Софрония”: „Станах и отидох на Арбанаси (4) в март месецъ ден 13. До месец юлий седях тако празен. Бях на един мънастир, колко два месеца. Тези дни дойде врачанският владика кир Серафим, що бе болен. След няколко деня той почина. Като се мина някой ден, отидох при търновския протосингел кир Григория за някаква мънастирска работа. Той ми рече: „Ти остави мънастира, защото ние ще те направим врачански епископ. За архиерей ме ръкоположиха в 1794 год., пак в месец септемврий, ден 17, в неделя“ (5).

Проф. Ал. Теодоров-Балан(6) като разглежда „Житието“ на Софрония по случай стогодишнината на новата българска книга (1806—1906), сравнявайки писаното от Иорд. п. Георгиев (7) за този поменик, казва, че годината вписана в поменика не била вярна, защото тогава поп Стойко носел възбраната да служи литургия, а освен това г. Балан приема, че двата месеца до посвещението си за епископ на Вратчанскита епархия, поп Стойко прекарал в Арбанашкия монастир „Св. Богородица“. За това твърдение ние нямаме никакви данни. Проф Балан пише: „При сина си в Арбанаси поп Стойко седял твърде малко. За положението си вдовец, свободен от родителски товари, и при това духовник вече в път на старост, той намерил повече пригодно, да се подслони в някой монастир. И прекарал два месеца в монастирската тишина, докле му се яви пратеник от Търновския митрополит, за да поеме овдовялата врачанска епархия. В кой монастир е било това? Йордан поп Георгиев си отбелязал из един поменик на Капиновския монастир името „Софроний Врачански“ между упокоените Търновски епископи и иромонах Софроний, котленец, 1789″ между игумените на монастира. Врачанското епископство на Софрония, в подчинение на Търновския митрополит, който по историческо право се разпореждаше от качеството на „екзарх“ с некакво епископии в Дунавска България, дето пращаше свои „заместници“ епископи, не подлежи на съмнение; ала не е вероятно, да е бил Софроний преди епископството си закалугерен и поставян игумен на моностиря Капиновски. Противят се на такова схващане за наш Софрония“, както годината 1789, когаго той още влачил като поп Стойко възбраната от литургия, така и ясния текст на житието, че бидейки празен в монастира, поп Стойко ходил в Търново да пита „заради некоя потреба (ст. 12), а там протосингелът му пошепнал за епископство. Двата месеца до посвещението си за епископ поп Стойко требва да е прекарал в един от Арбанаските монастири, най-приемливо в св. Богородица (срв. Й п. Георгиев, 112—115.) А като „Врачански епископ Софрони“, той ще е престоял през време на чумата в 1795 г. (ст. 23; по-скоро в дома на сина си. Тоя дом бил съсипан в 1798 г. от кърджалиите Съсипията погълнала и книжата Софрониеви, между които са били зачетните глави на книжовния му български труд“.

Въз основа на изнесените по-горе факсимилета, всякакво съмнение, че поп Стойко Котленин, преди да стане епископ Врачански е бил игумен на Капиновския монастир се заличава. Първо: защото годината много вярно е показана в поменика и тя е не 1789, а—1794; второ: защото поп Стойко е отишъл в Арбанаси през м. март 1794 год., стоял до месец юли „тако празен“, а след това е отишъл в Капиновския монастир, отгдето „по монастирска работа“, отива при търновския протосингел кир Григория. който го кани да остави монастиря, и да стане Врачански епископ. Нямаме никакво основание да се съмняваме в добросъвестният монастирски летописецъ, който е оставил тази хроника за Софрония, като го споменава, както в колоната за имената на търновските архиереи „свети Врачански Софроний епископ от Котел“, така и в петата колона, гдето са записани имената на игумените от Капиновския монастир „да са знаят и споменуват вечно“.

Авторът много добре е знаел какво представлява името на поп Стойка и неговото значение за историята на монастира св. Никола, ето защо е записал и на двете места неговото име. Изглежда, че този писец е бил доста просветен човек, което се вижда и от самия ръкопис, с който са били написани имената в поменика и хрониката на обратната му страна. Подбудата да се запишат и съхранят тия данни именно в най-ценното притежание на монастира — поменикът в църквата—издава и високото съзнание пред историята и потомството, с което е бил проникнат този хронист.

Може да се приеме повече от положително, че поп Стойко, преди да бъде ръкоположен от архиепископ Матей за Вратчански епископ, е бил игумен в Капиновския монастир “Св. Никола“. Това се подсилва и от обстоятелството, че през онова време монастира е бил в материално благосъстояние (8) и издигнат в просветно отношение, което е подбудило поп Стойка да стане негов игумен в 1794 год·, през която година той е живял в село Арбанаси, търновско.

Между запазените в днешната църква старини, освен поменикът, който хвърля светлина върху миналото и историята на тази света обител, за отбелязване са още и кръста в олтара и аналогиите, за които не може да се узнае нищо по-положително: те или са останали запазени по някакъв начин от кърджалийските грабежи, ипи по всякаква вероятност са били донесени от другаде при възобновяването на монастира в 1835 година. Олтарният кръст е без надпис- Той е обвит в сребърна и позлатена обвивка и украсен с разноцветни камъни. Аналогиите са издълбани от цело дърво и са украсени със седефени и костени украшения. С такива украси и резби е красиво изработен и владишкият трон, който твърде много наподобява този на старата митрополитска църква „Св. св. Петър и Павел“ в град В.-Търново.

Според преданията и надписа върху абсидния корниз на монастирския храм „Св. Никола“, Капиновският монастир е бил издигнат през времето на Второто българско царство в 1282 г. (9), но при падането на България под турско иго, той бил разграбен и опустошен, а църквата изгорена и съборена. В такова състояние, монастирът бил възобновен по молбата на един сеизин, който измолил от търновския войвода — арапин позволението да се реставрира монастира. Войводата позволил, но като немало султански грамоти за това, черквата била зидана нощно време и зидарите кладели огьн, за да се опушват зидовете и да изглежда стара (10).

Към края на XVJII в., вероятно в 1795 година, монастирът обаче, бил нападнат от кърджалийските разбойници на търновския войвода Кара Хасикирата, отново разграбен и опустошен. Игуменът тогава хаджи Нефталим едва успява да избяга и се спаси с монасите в близката гора и наблюдавал как разбойниците разграбвали и опожарявали светата обител. При бегството си хаджи Нефталим можал да вземе със себе си само монастирския поменик-триптих. Останалите ценности в черквата били разграбени, иконите и старите ръкописни книги — изгорени. Като игумен на монастира хаджи Нефталим е отбелязан в поменика след името на Софроний иеромонах Котленин (поп Стойко Владиславов). Той е бил роденъ от село Церова курия, търновско и игуменувал 52 години (1794—1846). Погребан е в предверието на църквата. На гроба му е поставена каменна плоча с недпис. че този раб Божий игуменувал 52 г. и „ преставися от неспокойнаго мира навечний живот на сене 1846 на януари на 30. За хаджи Нефталима е запазено едно писмо от ЗО ноемврий 1816 година, писано от архимандрит Исай, игумен от Хилендарския монастиръ (11)·Писмото отгоре носи печата на Хилендарския монастир “Въведение Пр. Богородица“. Печата е кръгъл, изработен навярно от чемшир и с изображение Въведение Богородично. В кръга е надписът на печата: † сии печатъ вели лавра хилан. въведен. пресв. Богородице Света Гора.“

Текстът на писмото е следният: (Гл. фиг. 9. на стр. 28).

Честнеиший йсветопреподобнейишй отец игумен поп Нефталйм, любезно, поздравляемтя йбратскй от Господе целуем.

Сосим нашим общим монастйрским, писанием извествуем, како честное ваше писане прияхом й благодарим вашему високо преподобно како нас незаборавяте. Такождеми вас посещаем ййзвествуем что 6лагодатию божиею сее благополучно ест оусвети обител нашу, токмо повише труд имеемо сега на ово время, понеже започналисмо махалата да правим йзнова, можете даса йзвестйте й о нашего брата хажи попа Неофита (12). Оуповаже наше ест перво набога, авторо на благочестйвих й православних христиан. Такожде молим, й ваше светопреподобие дане заборавяте нас от ваше настоятелство, понеже ми ймеем благодетели ваши: иякоже общаго брата нашего. Дано подканите паки некотория поклоници да придут на поклонение й помощесгвование светомо монастйру. Прочее остаем вашему светому преподобию доброжелатели.

1816: Ноемвриа 30.

Епйтроп Светая Обйтел! Хиландарския архимандрйт Исая й пройгуменъ Харалампия совсеми от Христе братТами.“

Подир х. Нефталим, игумен е бил Паисий иеромонах. роден също от с Церова курия, който игуменувал от 1846 —1854 г., а след него иеромонах Партений 1854—1855 г.

 

Управлението на тази Света обител от 1855 година приемат двамата будни и родолюбиви еленчени братя Хорозовски(13), от които по-старият, архимандрит хаджи Теодосий, станал игумен, а по-младият иеродякон ходжи Кесарий, негов помощник. С свои средства родолюбивите и набожни братя съборили старите низки и тъмни килии от стария монастир и издигнали днешната грамадна и красива монастирска триетажна сграда. За увековечаване името си, братята построили един малък параклис „Въведение пр. Богородица „. Той е бил направен в 1864 год. Отвътре, над входа в параклиса има надпис:

„Въ лето 1864 игумени и ктитори светая обител сей братиа Хорозовски еленчани архимандрита хаджи Тедосиа свещенодякона хаджи Kecapиa собственимъ ихъ иждивеннемъ. Направиса и изобразиса светии храмъ сей за душевно имъ спасение воспоменаниемъ.“

На двете стени в параклиса са изографисани образите на братя Хорозовски — от лява страна хаджи Теодосий, а от дясно на — хаджи Кесарий. Целият параклис е живописно изписан; фреските са в сини, черни, червени бои; в параклиса има един купол. На лявата стена са изписани образите на светиите в естествена големина: св. Параскева, св. Сава Освещений, св. Иоан Дамаскин, св. Теодосий Търновски, св. Ив. Рилски, св. Пахомий Велики, св. Антокий Велики и св. Игнат Богоносец. Кой е бил зографа не можахме да узнаем.

В параклиса твърде оригинален е олтарът, а особено художествено изработени и оригинални са Царските двери, които са оцелели от някогашната стара църква на тази обител. Те са твърде малки: 1,30 м. високи и 70 см. широки. По изработката си: тънка резба и изписани образи, те наподобяват напълно на старите олтарни двери на подземната черквица „Рожд. Христово“ в монастира „Св. Тройца“ при гр. В. Търново.

Архимандрит хаджи Теодосий Недюв Хорозов (1821 — 1856) е бил 14 години по Велчовата завера в 1835 г. и няма нищо общо с иеромонах Теодосий (14), който е отбелязан пръв в списъка на игумените в монастирския поменик. Братът на хаджи Теодосия, архимандрит хаджи Кесарий, е основал и въздигнал Мирданския девически монастиръ „Св. 40 мъченици“ в 1867 г. Той е бил кандидат за ловчански митрополит в 1873 г. на мястото на гръцкия тогавашен митрополит Иларион, който в 1872 год. бил принуден да напусне ловчанската епархия. Архимандрит хаджи Кесарий дал 200 турски лири на скопения митрополит Доротей, за да му бъде духовен старец и да го подготви за архиерей. Одеждите му били готови. Той ходил въ Цариград, но поради гръцките интриги назначението му не станало (15).

Архимандрит х. Кесарий е погребан въ Мирданския монастир „Св. 40 мъченици“, а брат му, архимандрит х- Теодосий, в Капиновския монастир „Св. Никола“, в малка арковидна куполна гробница, южно от църквата. На гробната му плоча е издълбана следната епитафия:

„Името ми е архимандрит хаджи Теодосий син Недюв Хорозов от Елена на възраст четиридесет и четвърто лето. О, въй вси що гледате на тоз гроб мой мрачн, молим прочетете натпис за моя памят начертан от моего брата С. Д. х. Кесария любезни. Починал 1865 год…“

Името на архимандрит хаджи Теодосий Н. Хорозов е свързано с избухналото хаджи Ставрово въстание в този манастир през 1862 година. Това въстание е било организирано по нареждане на Георги Стойков Раковски (1821 —1867). На 15 юний 1862 год. с развято лъвско знаме и бунтовнически песни, в въстанически дрехи, повел чета вистаници, според едни историци 70 — 76 души, а според други — 150 души, млади момчета от Петропавловския монастир през Капиновския за Балкана (16). Момчетата трябвало да се присъединят с другите въстаници от Габрово, Дряново и Трявна при горния Еленски боаз. С тях тръгнал и игуменът на Петропавловския манастир хаджи Иоасаф, юначен българин, който им показвал правия път през лозята и носел знамето. Четата осъмнала в Капиновския монастир. Тук въстаниците били посрещнати от игумена хаджи Теодосий Хорозовски, който бил в връзки преди това с пламенния последовател на Раковски, търновчанина Христо х Николов, който снабдил х. Теодосия с няколко пушки и ножове за въстанието и няколко топа тефтик за превръзввне на ранените. Хаджи Иоасаф се завърнал обратно в Петропавловския монастир при гр. Лясковец. а четата се разположила в монастира. Тук се дала гощавка. Поради проливният дъжд, обаче, три дни, който задържал момчетата, те, вместо да уловятъ Балкана и се озовават на върха Бузлуджа, заклали ясакчията при манастира, помака Арабоолу, за когото се опасявали да не ги предаде. Но предателството извършил друг (17). Търновският мютесарифин Хасан Таксим паша, като узнал за избухналото въстание от Никола Куру Жеков, пратил потера. Младият войвода хаджи Ставри Койнов, заедно със знаменосеца Тодор Бочоглу от Г -Оряховица една нощ били принудени да избягат в Балкана. Турската потера заловила почти всички въстаници, едни от които били избити, а други—хвърлени въ затвора. Пострадали и иеромонах хаджи Теодосий и хаджи Иоасаф Иваникюви от Петропавловския монастир, които били заточени в Диарбекир. Зле бил изтезаван и игуменът на Капиновския монастир, архимандрит хаджи Теодосий Хорозов, който бил мъчен в Давидовия хан в Търново. Дели Янко Мидронев избягал в Румъния и се спасил. Дончо Ив. Кафеджиев (18) от Търново бил заточен в Мала-Азия, дето и починал в изгнание.

За това въстание вероятно е запазена следната народна песен в Търново: (19)

Когато на бой отиваха:

Моми им венци плетяха,

Сестри им китки кичеха.

Когато на бой отиваха:

Дружки им сълзи ронеха.

Най-много плаче Анито,

Анито за Николито,

Дочето за Христакито.

Когато на бой отиваха:

Майки им ги кълниха:

Харам да ви е кърмата,

Ако се живи дадете. . .

В гробницата, дето е погребан архимандрит хаджи Теодосий Хорозов, е гробът и на другия по-сетнешен игумен на монастира, архимандрит Стефан х. Радков. роден отъ с. Церова-кория, търновско (1833—1908). Една каменна плоча с надпис, наред с тая на х. Теодосия, показва, че тук лежат останките на този енергичен игумен, през чието игуменуване Капиновският манастир е бил в своя разцвет и богатство.

Разположен (20) на тогавашния главен път, който води от Елена за Горна-Оряховица, дето е бил съсредоточен прочутия седмичен пазар за храни и добитък. монастирът е притежавал тогава пространни имоти и е минавал между най-хубавите монастири в Търновско по сградата си — сграда масивна — не·давна обновена от богатите братя Хорозовски. по уредбата си и строгия ред, въведен от благочестивия игумен. Лозята на монастира са били доста — големи дебели бъчви пълнели широката и хладна негова изба. Големите хамбари свидетелствуват за богатите запаси от храни, които имал, а другите пристройки — за рояците домашни птици, големи стада кози, овце свини и крави. Сновещите пътници с кервани из пътя от Елена за Търново и Горна-Оряховица и обратно често са нощували в тази обител. Тук са спирали и видните първенци през онова време — еленчаните: Иорданчо ефенди, каймакамин в Габрово, и братята му; Иванчо и Пенчо хаджи Николчеви, мюдюри в Дряново и Трявна, на които се отстъпвали най-хубавите килии на монастира — хаджи Кесаревите стаи, постлани с разкошни губери козяци и килими. Освен това, в някои празнични дни през зимата тук се давали угощения за градинарите от околните села. А градинарите са внасяли парични подаяния за монастира и записвали сарандарии и паросии (40 дневно или годишно поменуваме свои имена в черквата на монастира). Градинарите са нощували в големите монастирски килии, предимно в ония, които те сами обзавеждали. Там са идвали гостите през храмовите праздници на монастира, които са били два: Въведение пресветая Богородица (21 ноемврий) и свети Никола — Никулден (6 декемврий).

Под ветото ръководство, неуморната грижа и преданност за монастирското стопанство: ниви, лозя, зеленчукови и овощни градини, гори. пчелници, стада говеда, коне, кози — будното ако на покойния игумен дедо Стефан х. Радков надничало навсекъде—-подреждал, напътствувал, ръководил и затова тази света обител била издигната в стопанско отношение и се ползвала с голема почит.

Игуменът архимандрит Ст. х Радков прекарвал благочестив монашески живот и истински бил проникнал от Христова любов и смирение. Иларион Макариополски е бил негов духовенъ отец. У себе си той носел един дървен кръст (21,) облечен в сребро, който кръст му бил дал покойния митрополит Григорий Доростолочервенски (22), след смъртьта на Иларион Макариополски за спомен. На митрополит Илариона го подарил Неофит Бозвели, а сам той го бил получил от

родствениците на епископ Coфрония Врачански По предание се знаело, че този кръст бил на епископ Софроний. След смъртта на деда архимандрита Стефана, къде е останал този исторически кръст, не можа да се узнае. Дали този кръст не е същият, който виждаме окачен на гърдите на покойния игумен на запазената снимка? Архимандрит Стефан е бил през 1876 год. заместник на търновския митрополит. Той е бил и душеизпълнител на душевното завещание на видния търновски първенец С. Карагйозов по завещанието му от 1. март 1878 година, с което разпределя имотите си на своите наследници.

Капиновският монастир е бил просветно огнище още в най-ранни дни. В 1830 г. (23) тук е било отворено училище за даскали (граматици) и попове — за черковно-славянско четмо и писмо и той е играл голема роля като просветно средище за пробуждане на българския народ в този край през робството. За това ни свидетелствуват, освен видните имена на неговите игумени, както узнахме от поменика (24), но и от голямата библиотека, която монастира е имал — ценните старинни книги, които тогава са били извори на знания. А не са и без значение и оцелелите до днешни дни няколко старинни хроники, бележки по черковните книги, които хвърлят светлина върху тъмните страници от историята на този монастир.

 

Share Button