Плаковският монастир Св. Илия – Звезделин Цонев, 1937 г.

На два километра северозападно от Капиновския монастир, на пътя, който води от Елена за Търново и Г. Оряховица, край реката Елешница, се намира Плаковският монастир Св. Илия (1). Със своята висока камбанария и стърчащи черковни кубета, обграден с дебели каменни зидове, той изглежда отдалеч като средновековен приказен замък, сред гиздава кичеста гора, ограден с планински гребени и потънал в мъртвото мълчание на планинската тишина. Под тази живописна старинна

рисунка, в син и червен тон, отдолу със славянски букви е написано:

„Изобразиса во времени игумена хаджи Софрониа, трудомъ же и изждипениемъ отъ господина Пенчу Арманова отъ Трявна и сопруга ero Феодора:

1863“

Вън, на няколко метра край входа за монастира, в западна посока на една височина, до пътя, се намират останки от старинна крепостна кула, с главна крепостна врата и отпред с бойници, обърнати на изток. Зидовете на крепостта са разрушени само отгоре, а стените отдалеч личат.

Влизаме в монастира : широк монастирски двор, обграден с внушително високи дървени триетажни сгради с 27 монастирски килии, отпред с широки чардаци и високи дървени стълбове, изрязани със старинна българска резба, отдолу подпрени на двойни триметрови каменни колони, подобно на Атонските монастири.

На високата камбанария отдалеч личи надписът: „х. Софрониа иеромонахъ 1856 година“.

Под високата звънарница и гостната килия е издълбан следния надпис над монастирската чешма в осем реда :

„Сей источникъ воздвижиеся настояниемъ господина отца Софрония игумена плаковския обитель пророка Илии, иждивени- емъ же испомоществованиемъ свето търнавскаго Боголюбиваго кожухарскаго еснафа лета господня 1650 августа 20“.

Под този надпис сега е сложена друга паметна плоча, осветена на 4. май 1935 г , от черъ мрамор, на която със златни букви е издълбан надпис, по случай чествуването сто годишнината на „Велчовата завера“ (1835—1935).

В средата на монастирския двор е църквата, пред външния западен вход над който, има стенописна рисунка, която изобразява Възнесение на св. пророк Илия, с надпис :

«Изобразиса въ времена х. Софрониа йеромонаха, трудемъ же и’ иждивенемъ габровскаго руфета кожухарскаго 1852 г. Ганчо Недувичъ, Стою Ражовичъ, Маринъ Димовичъ“.

Отвътре, над вратата, има следния надпис :

«Обитель сия светого пророка Илиа, Божиимъ благоволениемъ nepвеe сограденая неизвестньеми намъ ктиторь! при неизвестни благочестивьих Царех попущение же вьишнаго разрушенная во начале иноплеменаго владичества, н обновленая во вторьих въ лето 1643-го. и настоянием некоего монаха Юаникия ньине помощию всемогущаго третие возобновляется отъ основания при митрополитЬ терноаскомъ г. Неофит, настояниемъ игумена г. х. Софрония йеромонаха, родомъ ореховченина и сотрудниковъ eгo монаховъ г. г. Прокопия, Епифания. Теофанъ, Сергия, Никифуръ, Богословъ, Матеа, Исаиа и Миржновъ Петръ, Стефанъ, Христо споспешествомъ же окрестних блогочестивих хрстиянъ. 1845-го лета.“

Църквата е кръстовидна с един купол и един чифт каменни колони, с капители отгоре в зюмболови фиритки. Стените са без стенопис.

Иконите от иконостаса са твърде оригинални. На стената е иконата на Исуса Христе, на която отдолу е сложен надпис: „Изобрази са рукой Захариа Зографа самоковчанина“. В олтара има една сребърна чаша, на която ясно личат имената на ктиторите и годината 1791 и един сребърен кръст стъ 1547 г. Тук има една cтаpa икона на Св. Богородица, на обратната страна на която е написана датата 1790 год., а също така и много стари икони, полуизгнили от годините.

Между другите стари книги, които е притежавала тази богата черква на монастира, са били: Типикът и старите минеи, печатани със славянски и влашки текст в Бузоу, Влашко, през времето на Константин Бесараба войвода в 1698 година.

Тук е имало много ръкописи, днес обаче разграбени. Два от тия ръкописи ни описва г. Иор. П. Георгиев. Единият е бил от известният Петко Граматик, който е написал следната приписка:

„Записахъ сия книжииа азъ грешни и недостойни Петко граматикъ, месеца септемврия_ 10 день вь лето отъ създания Мира 3GU Д отъ Христа а (1775 г.)

Този ржкопис, молитослов, писан на книга, е бил подвързан с кожена подвързия с кори от Дойно Граматик, известния преписвач на Паисиевата история.

В другият ржкопис осмогласник (четверогласник), написан с много красиви славянски букви, раб Добре, който носел монашеско име Дионисие родом от село Къпиново, дал 600 пенези и купил този четворогласник за черковната служба на монастира. В него той казва, да бъди проклет от Господа и от светитеЪ Никейски отци и да онемее онзи, който се докосни да го усвои и открадне от монастира.

Този осмогласник за 1 до 4 глас е от 1595 година, руско- българска редакция, двуеров фонетичен правопис, писмо средно устовно, 353 листа, фолио (31—20.5 см.), подвързан с кожа и се съхранява в Църковния музей—Ссфия № 207. Текста на този ръкопис е публикуван от Иор. п. Георгиев и проф. прот. Ив.Г ошев (2).

„Въсевидцу и преблагому Богу слава и величие, дающему съвършити въсако дело благо иже оним начинающому тому слава и дръжава ввеки вековъ аминъ: /Азъ оубо хоудий рабъ именемъ Добре, а по мнишкому Дионсие монах, отъ село къпиново, оу· ведехъ оумаление и оскуодение светие книги монастиру въсечъстному пророку дезвитенину Илии и Божиемъ рачениемъ въжделехъ, дадохъ шесть сто пенези, и коупихъ сию душеполъзноую книгоу глаголемую четворогласникъ, иако да боудетъ на службу и честь светому монастирю и въ поменъ иие Дионисию монхъ и родителю иоену Койчю и матери Добре, и подружии моеи Анне.

Въ то бо ереме бе духовникъ и настоиателъ сему предреченному монастиру Стефанъ иеромонахъ въкупе съпрочими братиами. Дааще кто покусите възети сию книгоу отъ светни моиасгиръ или продатию, сицевии да е проклетъ отъ господа Бога Въседръжителиа, и отъ тий светни отци иже въ иикеи и да имать оучестие съ онеми иже реше на Христа. Възми, възми, распъни eгo, и отъ въсехъ насъ.“

Съвръши се сиа книга въ вишеречении монастиръ въ лето текоущее оть създание миру, месеца марта 25 день. Рукою мъншаго въиноцеьъ митрофанатахъ йеромонаха и съпрощеваите писавшаго. еше и погреьшенно что есть (исправлиаите. а не клънете Да и васъ Богъ да простит въ Царство небесно (3). Понеже в то време бист страх велик от рати съражающисе на край Дунави и въ беде соуще, не бй намъ отреди когда лучше оусърдствовати, нъ велико време принесе начретахомъ и се грубе и бръзе. И благодать Божие боуди съвсеми вами и нами въсегда, аминъ.“

На лист 173. на този ръкопис е грубо изписан образа на един светец и следната забележка:

«Да са знаити кога писа този светитела Ниделку отъ село Фигова чифликъ“.

Между ръкописите тук има едно кратко описание на монастирите въ Света гора, писано в 14 стр. от Петко Граматик. Там са описани на кратко 20 монастира. Началните букви и имената на монастирите са написани с червено мастило, а останалия ръкопис е с хубаво черно мастило. Ръкописът е много четлив и буквите ясно написани.

В голямата сбирка от житиета, за месец октомври е написана следната интересна хроника от монах Никифора:

Лета 1656 месецъ иунии 28-го дня въ осмаго часа бисть чудо ужасно и плача достойно дойде градъ великъ и страшенъ дету направи нива съ земяжта равну а лозята само голите пречки останаха и града до толкози много беши, дето го изринахме с лупата Писахъ азъ Никифоръ монахъ отъ Самоводени.“

Още по интересна е друга една хроника, писана върху първия лист на едно евангелие от 1769 г., където неизвестен летописец монах е записал следното събитие:

“Въ лето 1837 царствуващиятъ Сарацински царь. султанъ Махмудъ II (1608—1839) по свое желание и по волята на Бога, дойде въ Велико Търново. И като престоя два дни, пакъ отиде на своя престолъ, гдето е поставенъ поради, нашите грехове оть Всевидещия Богъ. И следъ неговото заминаване, яви се великъ (голямъ) моръ въ Търново и околностьта му. И следъ морътъ, появи се земетресение. И падна отъ великото земетресение полиелеятъ на митрополитската църква и се разсипа на парчета, И гдето падна той, тамъ падна и тялото на превеликия и пресвйтлия архиепископъ Иларионъ Търновски (4). Надстоятель на всички новопостроени църкви отъ 1830 до 1838 г.“

В един шкаф на монастирската черква, между другите стари печатни църковни книги се намират и няколко от светски характер; две от които видях с : „Ръководство за славянска граматика“ за употребление на славяносръбските народи от Аврама Мразовича, печатана в Будим, 1821 година, а другата е „Християнски катехизис на православно католически източно- гръцко русийски церкви“ от неизвестен автор, печатана в Москва в 1832 г. И двете с печатани с славянски текст. Тук също намерих един брой от сп. ,Любословие“, бр. 14 от февруарий 1846 год., печатано в Смирна и първите листове от „Смесена китка“ на Петко Р. Славейков, печатана в Букурещ в 1852 година.

Вън, южно от сегашната черква, се намира първата монастирска стара черква, която се нарича „Балаклий“,—турска дума, която на български ще рече „Рибено место“. Тази именно черква е била строена, според преданието през старите български времена (5) от цар Иван Асен II в 1228 година. При нахлуване на турските орди в България и падане на старата българска столица В. Търново под властта на турците в 1393 година, Плаковския монастир бил разграбен и опустошен. По-късно към 1643 година на неговите пепелища един монах на име Ионикий, построил нова църква и възобновил тази обител. Че действително тази история е правдоподобна, иде да ни уверят останките от старинната църква Балаклий, и надписът, който е поставен отвътре над главния вход на сегашната черква, и някои старини.

Монахът Ионикий възобновил монастира и го засилил в стопанско отношение. За това ни свидетелствува и намерената сметка, гдето са посочени наличните средства в пари: 8759 гроша и 20 пари, с които е разполагал монастира. Тази сметка е заверявана от тогавашните чорбаджии на Планово, които сложили печатите си под такава една годишна равносметка на 20. септемврий 1814 година.

Особено много се задигнал и забогатял Плаковския монастир през игуменуването на отец Сергий. Дедо Сергий бил родом от селото Руховци, Еленско и се занимавал преди това 

с хайдутство из Еленския балкан. По-късно, той хвърлил ятагана и явзалия пищов и ги заменил с расото и кръста. Като станал игумен, за да запази монастира от върлуващите по това време даалийски потери, той другарувал – ядел и пиел с разбойниците. Не един път, той е бил изтезаван от тия свои „дружелюбци приятели“, които го измъчвали за пари, но провидението е бдело над него и той се спасявал.

Иеромонах хаджи Сергий произхожда от родът на Иван Пеев Шопа ( 1803— 1893) и Марин Стойков Ферманджиев (1810—1908) от с. Руховци, които думали на хаджи Сергия—чичо бил брат на баща им. Мирското име на х. Сергия не можа да се узнае.

Дедо Иван Шопа ходил при чича си, хаджи Сергия, когато бил игумен на този манастир, да му шета като магерник. По рано дедо Иван бил бакърджия — ходил да продава бакър из Шоплука, купил си дрехи, които били тогава модерни в града —„френк терзийски“ и с тех дошел в село, та Руховчани му се присмели и му извадили прекор „Шопа“. Той имал дъщеря Мария, която дал за жена на поп Иордана поп Петров. Презвитера Мария се упокоява днес в Руховската църква. От този род е поп Сава Попов (1842 — 1935), починал в с. Априлово и син му Петър Савов Попов, чиято дъщеря е госпожа Иордана Шекерджиева, съпруга на аптекаря г. Шекерджиев от град Елена.

Хаджи Сергий останал сам след като се оженили братята му; бил беден човек като мирянин, та неволята го принудила отрано да скита по чужди земи. Ходил и в Цариград. Сетне се завърнал в Руховци и се учил в Елена при поп Стояна (1740—1804), който бил „двуезичен учен“ от Кованлъка (Пчелище), преписвач на Паисиевата история. Поради някакво своеволие и насилие от еничери, той уловил Балкана и с верна дружина от отбор юнаци отплащал за черната робия. Като приятел на поп Стойка (Гяур Имам) и Сава Бинбаши, Сергий се биел в редовете на калето с четата, която бранила град Елена от нападенията на кърджалиите в 1800 год.

С майстор Димитър Радев (Митю Софиалията), участник по Заверата, в 1835 година, хаджи Сергий се запознал още в Цариград, гдето първомайсторът — калфа-башията Димитър Софиалията, строил с български калфи некаква султанска сграда.

Хаджи Сергий бил юначна натура и винаги скитал с юначния си кон, грабска порода, купен от Цариград. По настояване на поп Стояна, Сергий посетил Божи гроб и Атонските монастири — Хилендар, гдето се запознал с архимандрит Исаия, добър приятел на отца Нефталима, игумен на Къпиновския монастир „Св. Никола“.

Хаджи Сергий се сближил с отца Нефталима, приел монашески чин и станал игумен на Плаковския монастир „Св. Илия“. Една нощ разбойници даалийци нападнали светата обител из засада за грабеж. Сергий храбро се бранел, но най- сетне бил надвит и вързан. Едни от разбойниците отишли в мазата при бориите с вино, а другите разбивали вратата на монастирската църква, за да я ограбят. Сергий успял да си развържи краката. С вързани ръце се промъкнал в обора при варния си кон: с зъби развързал юздите на коня, хвърлил ги на шията му, сетне отворил с глава вратите на обора, и като се метнал на конския гръб, полетял през югозападната врата на монастира в Капиновската гора.

— Гяур качта!—извикали смаяни еничерите— „неверникът избега“, спуснали се да го догонват с горящи факли, в гъстата гора, но Сергий с неговия бърз кон бил неуловим.

Като ограбили монастира, даалийците го напуснали. По късно Сергий се върнал в монастира. Верният му кон се разболял. Хаджи Сергий положил всичко да го излекува, но не успял. Конят му починал. Хаджи Сергий, който иначе бил кораво- сърдечен човек, станало му много мъка и жал за коня. Оплакал го като скъп мъртвец и брат. Избрал му лично място и го погребал до шосето, като поставил висок паметник от камък с надпис, за спомен от верния му другар, който често пъти му спасявал живота. Казват, че му струвал деветини, шест месеца, година и когато разказвал на богомолци за своя кон, очите му се пълнели със сълзи.  Игуменската килия на х. Сергия е била на юг от сегашната монастирска църква, над високият бряг на реката; отдолу са били другите килии на монасите Там живеел и дядо Иван Шопа, който, след като бил хванат, заедно с капитан Г. С. Мамарчев, х. Сергий и даскал Андон Никопит в тази обител, през последното паметно заседание на Велчовата завера през април 1885 г„ бил откаран в Търново, но като монастирска слуга бил освободен Сетне дедо Иван Пеев Шопа често навестявал чича си х. Сергия в Търновския затвор. Хаджи Сергий му съобщавал къде имал скрити пери в светата обител. Дедо Иван отивал да дири, но дали намирал пари, или не —това не може да се каже. Интересното е друго: Дедо Иван живел до дълбока старост и когото умирал, на смъртния си час заклел снаха си баба Стояна Янакева, по мъж Савова (Род. 1855 г.) в с. Рухевци, да пише името в поменика и да се споменува името на х. Сергия докато бъде жива. Баба Стояна, като ни разказа това, за уверение, че е изпълнила завета на деда Ивана Шопа ни показа поменика с името на хаджи Сергия.

И днес в Руховската църква името на йеромонаха Сергия се поменува, обаче до скоро никой с положителност не знаеше, че това е името на големия деец по заверата, йеромонаха х. Сергия, игуменът на Плаковския монастир „Св. Илия“. Сергий мъченически починал в влажния зандан на Мъглишкия монастир на 30 януарий 1836 г. затова, че подвеждал под клетва в тази света обител пред кръста, евангелието и камата апостолите на Велчовата завера. 

Днес игуменската килия на х. Сергия не съществува. На нейно място приемникът х. Софроний, който приел игуменуването на тази света обител през 1841 г., построил църква, обаче, същата била съборена и сега личат нейните зидове, като свидни останки от далечното минало, дето са се клели завераджиите.

В този монастир открих и Кондиката монастирска (летописна книга), с кожена подвързия, с 26 изписани листа размери 35,46 см. На първата страница е написано с главни букви, с хубаво черно мастило:

 

КОДИК

НА МОНАСТИРА ПЛАКОВСКИ

С. ПРОРОКА ИЛИИ

Съдържа листув 168 — сто шестьдесят и осем, страници же триста тридесят шест 11 ноември 1868 г.

На третата страница е написано: „В имя святия, единосущньия, животворящия и неразделимьиа троицьи: отца, и сьина, и с. духа, аминь. Побуждением убо на мънастирското братство оудобрением же на Еснафа кожухарскии града Търново, и на епитропите от околните села, и благословением на привременното при градската община Търновска, Духовенство, състависа настоящий кодик Мънастирский св. пророка Илий, Плаковский именуем, убемлющии мънастрските движимий и недвижими притежания, игуменующу егу Всепреподобию Отцу, Софронио, Царствующу же въ Цариград Негово Императорско Величество Султан АБДУЛ, АЗИС ХАН в лето Господне

1868 Н. Златарский

От подписа на тази страница , се узнава, че монастирската кодика е писана от Никола Златарски — бащата на известния у нас професор В. Н. Златарски.

На третата страница е даден следния текст в кодиката: „В име Бога в Троице покланяемаго, Отца, и Сина, и светаго Духа, Аминь.

Mъиi долуподписании из еснафа кожухарский в Търново, и от околньите села Плаково, Федабей, Елена, Калиново, Церова- кория и Кованлъка, представляющии старейшиньите на помянитьите села, призваньи днес от Негово Всепроподобие Отца хаджи Софрония игумена на монастира св. Пророк Илий, и от сичкото монастирско братство, на разгледване сметките му мънастьирски в течение двайсет и седем годишно от! 841 -1863, колкото земал и давал и колкото здания и др. мюлкъви правил и за монастирски нужди харчил, разгледахми зрело, както по техните кодики мънастирски, тъй и чрез частни негови расписки и тефтерь, в растояние на поменатите двайсет и седем минали години зел и дал за здания гроша: триста четирисет и три хиляди № 343000 и за годишни! вътрешни монастирски разноски гроша четиристотин, и трийсет и три хиляди и седемьстотин и десет № 433,710, сичко количество гроша: седемьстотин, седемьдесет и шест хиляди и седемьстотин и десет № 776710; както явно става напред в белянца му. Между темъ намериха са и още и монастирски имущества и притежания (мюлкови) движими и недвижими според както в предидущем именно са описват.

И тъй като видяхме и са уверихме че мънастиря се ползувал чрез неосипните трудове и старания на речения игумен, оставами благодарни и признателни за услугите на Н. Всепреподобие. и като удобрихми изново и за напред пак него за игумен на помянатий наш монастир както и той въсприе пак тези длъжност да управлява монастирските дела во всеки случай.

Заради туй става настоящия подписан от нас, акт, уверен от монастирското братство, и потвърден от привременния при градската община Търновска, на черковните дела управител и общински председател за здравнини на горе реченните ни.

ЛЕТО ГОСПОДНЕ 1858, НОЕМВРИЯ 11,

Отдолу следват подписите така:

ЗА ЕСНАФА КОЖУХАРСКИЙ:

Петр Цонюф, Семо Тодоров.

 

Уверявам Янко Станов, Станю Николув увЕрявам. Милю Попув. увЕрявам. От Церова курия Хаджи Стоян. За село Плаково: Петр Недюв. Канчо Радолаф, Хаджи Стою. Косю Марко. От Елена поп Петр Иванув уверявам Савва х. Ст. Бобчев уверявам. За фидачени Рать Марку. Никола Марку, Стоян Георги. Юрдан Стоян. Игумен Капиновскагу монастиря хаджи Серафим. Уверявам хаджи Харитон Уверяваме Теофан. Уверявам аз поп Епифаний иконом. Уверявам ь Иосиф Монах. Уверявам хаджи Неофит монах.

Н. ЗЛАТАРСКИЙ

 Следва описа.

 

Отдолу е положен подпис:

Каванлък поп Георги, скрепени с три печата с имена на старейшини, които не могат добре да се разчетат.

В този монастир открих служебника на иремонах х. Сергия. Той е подвързан с кожена подвързия печатан с славянски текст в Москва в 1794 година през времето на руската императорица Екатерина II Велика.

На първата страница под текста, отдолу на празното поле, е положен и саморъчния подпис на ревностния игумен, участник по Велчовата завера в 1835 г. хаджи Сергий, който се е подписал с паче перо така :

СЕРГИЕ МОНАХ ГРЕШНИЙ

На „Кириакодромиона“ — „Неделникъ Поучение“, прочутата първа български книга, превод от гръцки език на смирения епископ Софроний Врачански (1739 —1813), печатана в типографията на Римническата епископия в 1806 г., на последната външна празна страница, отгоре в лява страна е положен подписа на игумена на Капиновския монастир иеромонах хаджи Теодосий, в 1830 година, който се подписал с букви, наредени в форма на кръст.

Иеромонах х. Теодосий е бил игумен в Капиновския монастир, което се вижда от изброените имена в поменника триптих на същия монастир. Иеромонах х. Теодосий няма нищо общо с архимандрит х. Теодосий (Н. Хорозовски б. м.; от с. Памити. Преди всичко такова село с. Памити в Еленска околия няма. Има с. Палици. X. Теодосий и брат му х. Кесарий от Елена са късни лица и не са взели участие във Велчовата завера в 1835 год. Те са постригани в монашество във Витлием. Издали са книгата „Описание на светия град Иерусалим“ през 1865 г. В 1864 год, са построили и изографисали параклиса в Капиновския монастир, където са нарисувани и образите им на стената отвътре над входа. Архимандрит хаджи Теодосий Хорозов е роден в 1721 год. и е починал в 1865 г. Бил е значи на 14 години през време на събитието до Велчовата завера в 1835 год. Така че, архимандрит х. Теодосий Хорозов от Елена и иеромонах х. Теодосий, който е бил по-рано игумен на Капинския монастир, сетне на Килифарския — са две различни лица, живели в две различни времена.

Архимандрит х. Тедосий Недюв Хорозовски (1821—1865), игумен на Капиноския монастир е погребан в същия монастир. Братът му Архимандрит х. Кесарий, основал и въздигнал Мирданския монастир „Св. 40 мъченици“ в 1867 г. Той бил кандидат за Ловченски митрополит в 1873 год. на местото на гръцкия тогавашен митрополит Иларион, който в 1872 год. напуснал Ловчанската епархия. Архимандрит х. Кесарий дал 200 турски лири на Скопения митрополит Доротей, за да му бъде духовен старецъ и да го подготви за архиерей. Одеждите му били готови, ходил в Цариград, но назначението му не станало, поради гръцките интриги.

Тук бе местото да забележа тази поправка за х. Теодосия, защото г. Илия С Бобчев в статията си „Участниците в Велчовата завера“ печатана във в. „Миръ“ погрешно отъждествява архимандрит х Теодосий (Н. Хорозовски б. м.) от гр. Елена с иеромонах х. Теодосий от с Габровци, че са едни и същи лица Това не е верно. 

В олтарът на монастирския храм, в раклата със свещенически одежди, под Tях, намерих два екземпляра от стари български вестници: един брой от в. „Дунавъ“, год. VI. бр. 544 от среда, 20 януария 1871 година, печатен с български и турски текст в 4 страници в печатницата на „Дунавската област“ — Русчук; другия екземпляр е в. „Македания“. Лист за политика и книжовност, год 6. бр. 53 от 28. май 1870 година, печатан в 4 страници в Цариград „Бал Капан“ само с български текст под редакторството и издателството на Петко Р. Славейков. На четвърта страница е дадена кратка дописка за просветния и обществен живот на женската община. (9)

Над възобеовената днес чешма, над високата звънарница и гостната игуменска килия е издълбан на чер мрамор текст, в памят на дейците от Велчовата завера (1835 — 1925), клели се в тази света обител за свободата на България :

Слава на героите, клели се преди сто години въ тая света обитель и загинали за свободата на своя народъ:

+ Велчо Атанасовъ Джамджията отъ В.-Търново Иванаки Ионковъ Кюркчията отъ Вратца Отецъ хаджи Сергии игуменъ на мон. св. Илия Кольо Гайтанджията отъ В. Търново Майсторъ Димитъръ отъ София Хаджи Иорданъ Брадата отъ Елена Даскалъ Ачдонъ Никопигь отъ Македония И мнозино други родолюбци на чело съ Калитанъ Георги Стойковъ Мамарчевъ отъ Котелъ, вдъхновителъ и организаторъ на заверата.

Български народенъ комитетъ—София. Великдень 1935 г. Тази плоча се откри съ подобающи тържества въ честь на стогодишнината отъ Велчовата завера (1035 — 1935), на 4 май 1935г.

Годината когато бе избухнало това въстание, до скоро бе най противоречиво показвана от разни учени и историци. Едни приемаха 1834 други Ί835 г, а Иричек 1838 (10), За това въстание има доста литература, но трябваше да се чества неговата стогодишнина, за да се изяснят много исторически факти, забравени от дългия низ на годините (11).

Организираното въстание е имало за център тази света обител (12). Вдъхновител и организатор на Велчовата завера е бил капитан Георги Стойков Мамарчев Буюклиу (1786—1848) от Котел. Той беше извикан за инструктор на бунта.

Тук в 1835 год., в килията на игумена на монастира иеромонахъ х. Сергий, през страстната седмица срещу Великден се бяха събрали 12 души от главните дейци по заверата. Знамената бяха готови, войводите определени, плана начертан. Целият план и неговите главни ръководители бяха предадени от х. Йордан Кисйов (13), на гръцкия митрополит Иларион в Търново. Лукавият грък това и чакал· Beднага бе съобщено на аянина в Търново Хаким ефенди. Дигната бе и пратена веднага бърза и страшна потера, която обсади светата обител, залови капитан Мамарчев, хаджи Сергий, даскал Андон Никοпит, монастирската прислуга, навърза ги и окова белезици, и откара в Търново. Монастирът бе разграбен и осквернен ; очите на светиите по иконите в църква — избодени. Заловен бе и игумена от Капиновския монастир х. Теодосий. Конни отряди от потерята се впуснаха и заловиха по-късно х. Иордан х. Иванов Брадата. Другите дейци 6яxa заловени в Търново.

Издадените мъченици по Велчовата завера 6яxa подложени на свирепи и безчовечни изтезания и мъки. Бяxa им вадени с клещи забите един по един ; бяxa им забивани клечки от борина под ноктите; гориха ги с нажежени железа; стегани им бяхa главите с менгеме; турени им бяxa на вратовете вар и я тупаха за да се дига прах и гълта от мъчениците, които повръщаха кръв; счупили им 6яxa ръцете и свирките на краката. Така полумъртви избесиха на бесилките в Търново: Велчо Джамджията, Колйо Гайтанджията, х. Йордан Брадата и майстор Димитър Радев Софиялията.

Когато Велчо Джамджията отиваше на бесилката, той пожела да види своята стопанка и невръстните си дежа. И в присъствието на стари хора казо: Помнете, давам живота си в жертва за свободата ни; идете и продайте най-скъпото в дюкяните ми; идете и купете едно бакраче с масло и запалете всички кандила в църквата „св. Константин“, която гледат очите ми – да греят и да светят тия кандила, както грееше моята душа за свободата на България!“.

Георги Станчев беше обесен в Трявна, и Иванаки Ионков — в Лоаеч (14).

Игуменът на Плаковския монастир иеромонахъ х. Сергий и иеромонах х. Теодосий, игумен на Капиновския монастир св. Никола, след дълги истезания ги заточили в Мъглижкия монастир, кадето съсипаният отъ бой и изтезания иеремонах х. Сергий. умрял на 30 януарий 1836 година.

.Той е достоен, пише покъртеният при спомена на х. Сергия Раковски,— да се счисли наред на светило великомъченици, понеже издъхна под такива мъки за вяра и отечество. Вечна ти памет, родолюбче Сергие! Доще време да ти въздигне български народ храм“.

Кепитан Мамарчев, понеже бил облечен в руска военна униформа, търновския аянин не посмял да обеси, а по искане на Видинския валия Митхад паша, изпрати в Цариград, гдето лично султан Михчуд II го разпитал. Сетне Мамерчев бил заточен в Кония, Азия. където за неговите страдания допринесъл и Гавраил Кръстевич (15), който му отнел пенсията и Мамерчев умрял в голямо отчаяние и страдание, като изгнаник в 1846 г,. след като разсипал своето семейство, жена и пети невръстни деца, далеч от роден край, забравен от всички, дори от руското консулство, което знаеше неговите подвизи и успехи в войните срещу Турция в 1812 и 1828 г.

Мамарчев има всичкото право да бъде спомнян и чествуван, като първа лястовица на българското пробуждане, като пръв революционер и войвода от голям стил, доловил правилно целите и средствата на народното повдигане и нечертал идеала, който следват Раковски, В. Вълков, Хр. Ботев, Хаджи Димитър, Левски и Бенковски“ (16).

Плаковският монастир. както се каза до сега от изнесените данни, почерпени от монастирската кодика, писана от Златарски, е бил богат с имоти и църквата му пълна с ценни български ръкописи, разни старопечатни книги и други старини. 

Кържалиите, обаче, в XVIII в. и по преди търновския войвода Кара Хисикарата в 1794 г., според хрониката от голямото мартенско житие, който „сторил зап и беше му данта тежка“ —го нападали и разграбвали не веднаж, като задигнали часг от неговите старини и ценности.

По-късно търновският митрололит, изпратил на заточение тук един от своите провинени епископи, некой си Иосиф, който бил назначен и за игумен Той като фанариот доразграбил останалите монастирски ценности, унищожил много стари български ръкописи, хроники и приписки, заличил стария монастирски поменик и за да злоупотреби с богатите монастирски имоти и притежания, изгорил тапиите им.

Иеромонах хаджи Софроний (от Горна Ореховица б. м.) е третият възобновител на монастиря, който поел управата на светата обител в 1845 г. Той съборил старите сгради и старата малка църквица с килиите на х. Сергия откъм реката; южно от сегашната църква и издигнал днешните високи сгради и новата църква всред монастирския двор. Той посветил целият си живот за тази света обител, кадето 40 години (1831—1871) служил на Бога.

Не дапеч от Плаковския монастир, в едно малко хълмче, зад каменния мост на реката, от десно на шосето, което води за Капиновския монастир, всред клонести бухнати дървета е изкривената каменна надгробна плоча, с надпис от 1871 год., който спомня за живота някога на божия служител иеромонах х. Софрония, игумен на Плаковския монастир. Това е било последното желание на хаджи Софрония — да бъде погребан на това малко хълмче, вън от монастиря, за да витае неговия дух наоколо и да се понася надлъж към откриващата се вълшебна панорама към .североизток, където се чертаят сините балкански -върхове.

Тъжна и запустела е днес светата Плаковска обител — без игумен и монаси, като сиротна изоставена лествица в Горния боаз — на редко тук се чете евангелие и се чува клир, само в храмовия празник Свети Илия.

Пролет: зашуми гората, запее балканския вятър, провре се през счупените прозорци и разхлопа гнилите килийски врати на монасите;- зиме: дигне се вихрушка и запищи във високата камбанария Камбаната на звънарницата я нема— взели я от тук. Тя .не звъни вече, не оглася монастирската обител, не зове клирици и монаси на молитва, нито за утринна, нито за вечерня.· Няма кадилéн дим и песнопения.

Мъртвило …

Но в потайна нощна доба, излиза духът на игумена х. Сергия и броди наоколо. .Чува се тропот на конски копита, глъхнат потайни гласове на борци и монаси, палват се свещи и кандила, бие се невиждана камбана, която сбира за молитва: сенки и видения в олтаря на запустелия и изоставен монастирски храм.

Звезделин Цонев, Старини изъ българската земя, том 1, 1937г., стр. 34-50, Плаковскиятъ монастир Св. Илия 

Share Button